четвъртък, 16 август 2012 г.

Мария и кученцето

Днес, както всеки друг четвъртък през последните 5 години, бях на фото сбирка. На тръгване минах през едно квартално магазинче да купя тоник, защото знам колко много го обича мъжът ми. Пред магазинчето имаше малко сладко куче с неизвестна порода, в пясъчен цвят, и момиченце на 5-6 години до него. Наведох се и погалих животинчето, беше доверчиво и гальовно, видях, че има марка на ухото.
"Мама не ми дава да го пипам, каза, че има бълхи" - сподели момиченцето.
"Слушай какво казва мама",  казах аз. Не исках да се провокирам с някого, а и майките винаги знаят най-добре за децата си.
Влязох в магазинчето, взех тоника, майчето (добре изглеждаща, леко уморена, много стилно облечена дама с чудесна къса дантелена рокля) подвикна:
"Мария, не го пипай, ще донесеш бълхи на нашия...(следва името на домашното животинче)"
"Ама мамо, толкова е миличко и добричко!"
"Добре, ама внимавай, и после ще си измиеш ръцете хубаво!"

Излизайки от магазинчето видях, че кученцето вече вървеше след тях.
(Искаше ми се да го взема, но сме на квартира, с голям лигав риж котарак, който е диктатор в нашата къща :)).
И тогава дойде репликата:
"Мария, мила, не го мами, ще тръгне след нас, а майка му го чака! Утре може някой да мине и теб да те подмами така и аз ще стоя да те чакам да се върнеш!"
Не очаквах. Не очаквах толкова хубаво, толкова смислено, толкова мило обяснение. Не очаквах толкова голям урок. И най-важното - не го очаквах от тази добре облечена жена с дантелена рокля.
Имах стереотипи.
Вече имам един по-малко.
Не съдете предварително.
Обичайте.



1 коментар:

Възникна грешка в тази притурка